Манастирът, който разказва за мъченичеството на света Злата Мъгленска
- Детайли
- Златина Иванова
Света Злата Мъгленска умира мъченически на 13 октомври 1795 г. Само у нас нейната памет се чества на 18 октомври. Нейното житие е написано от преп. Никодим Светогорец и е включено в неговия сборник с жития на новомъченици. Почитта към новомъченицата се разпространява бързо в Егейска Македония. Много от местните църкви и манастири я изписват на стенопис или икона, а местните топоними изобилстват от имена като "дървото на света Злата" заради мъченическия й смърт на дива круша.
Само дванадесет години по-късно, през 1807 г., се появява първата икона на света Злата като стенопис в женската част на новопростроения храм "Успение Богородично" във Велвендо, на 40 км от Козани. Това изображение се пази и до днес.
Бог благославя нашите усилия, ако не са плод на егоизъм и лична изгода
- Детайли
- Марин Маринов
Интервю с Александрополския митрополит Антим за поведението на християните в пандемията, благотворителността на Църквата и пастирските грижи към бедни и богати.
- Ваше Високопреосвещенство, живеем в трудни времена заради пандемията и в такива моменти винаги обръщаме поглед към Църквата за утеха и подкрепа. Кажете, моля Ви, послушаха ли Ви вярващите във Вашата епархия, когато ги призовахте да ограничат посещенията си в православните храмове заради пандемията и да отправят молитвите си към Бога пред своя домашен иконостас?
- Наистина, трудни са времената, в които живеем. Пандемията променя много страни на всекидневния ни живот. Затова Църквата е призвана да изпълни задачата си да утешава и да подкрепя народа си. Църквата ни учи на две неща: да живеем живота си с радост и надежда и в края на земния си живот да победим и смъртта, като я направим преддверие към истинския живот, който идва след това. И това не са философски спекулации, това е самият наш живот. Ние, християните, всичко това го живеем и затова не беше лесно да ограничим този наш духовен опит, като затворим храмовете, които за нас, православните християни, са „небе на земята“. В крайна сметка обаче, за да запазим нашите болни и възрастни хора, се примирихме и направихме домовете си храмове и домашните си иконостаси – олтари.
Разговор за жаждата за пълноценен църковен живот
- Детайли
- Сергей Чапнин, сп. „Дары“
Не всичко случващо се в Църквата ни радва. Някои неща ни напрягат, други ни смущават. Някои вярващи старателно крият своите размисли и не ги споделят дори с най-близките си хора. Други пък обратно – смело и рязко ги изливат в социалните мрежи и в публицистика. Предлагаме ви един интересен разговор на главния редактор на сп. „Дары“ Сергей Чапнин с протоиерей Вячеслав Перевезенцев (1965-2021) за езика на Църквата, който тя използва за диалога си със света, но и между самите християни.
С. Чапнин: През последните години у мене се оформи впечатлението, че е настъпила криза, която аз бих определил на първо място като криза на църковния език. Дискусиите през последните години за употребата на съвременния руски език в богослужението е само една от проявите на тази криза и далеч не е най-важното. Аз бих откроил два основни проблема. Първо, че с много редки изключения Руската православна църква не успя да използва езика на Евангелието в диалога с външния свят. Тук имам предвид както държавата, така и обществото. Църковната йерархия реши да не рискува и в желанието си да бъде разбрана, предпочете да използва чуждия за нея език на секуларното общество – да говори за патриотизма, историята и проблемите на съвременния свят, да използва понятията и идеологическите конструкции, които са удобни за държавата. Езикът на Евангелието започна да изпълнява не съдържателна, а декоративна функция. Това ми се струва парадокс, тъй като възниква очевиден смислов разрив: на думи Църквата декларира привързаност към традициите, а на практика твърде лесно се отказва от тях, за да бъде по-разбираема за външния свят. Вие нямате ли такова усещане?
Има ли въобще мечка или няма?
- Детайли
- Иван Димитров
Този въпрос много често е занимавал хората в планинските области. Чува се, примерно, че мечка влязла в нечий двор, нападнала животно или стадо, или пчелин, но докато не дойде в нашия двор и не засегне добитъка ни, много-много не обръщаме внимание на тревожните новини. Шегаджиите в кръчмата, които се интересуват повече дали кръчмарят е „кръстил“ виното или ракията, веднага взимат на подбив всяка вест за мечка, правеща големи пакости на селото.
На такава история ми прилича и сегашното положение с коронавируса. Боледуват стотици хиляди у нас, умират хиляди, сред тях и десетки клирици на Църквата ни, но безотговорни шегаджии – православни християни, че и не малко клирици – се глумят с нещастието на съседите си, защото… мечката не е дошла още в техния двор. Просто мечка няма, това са заговори на тъмни сили, а който им вярва, не е истински православен християнин.
Само че, доколкото сме чели в дебелите книги, към спасение и живот ни е призвал Христос, а не към гибел и смърт.
Русенски митр. Наум: Недопустимо е децата да бъдат лишавани от св. Причастие
- Детайли
- Русенски митр. Наум
Встъпително слово на тема: „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно“ (Мат. 19:14) – проблеми и предизвикателства пред причастната практика в Православната църква в началото на третото хилядолетие“, произнесено по време на свещеническата конференция на Русенска епархия на 30 септември 2021 г.
Първата и най-важната задача на светата Църква Христова е да води към Христос и при Христос. Всичко останало, всички други аспекти на нейното присъствие в света са второстепенни и са подчинени на тази първа и единствено истински важна нейна мисия, която е целта и смисълът на цялото нейно историческо съществуване. Църквата е духовна лечебница, кораб на спасението, оазис сред обграждащата ни от всички посоки духовна пустиня на света, в който живеем. Тя е лествица към небесата и разпоредителка на Божията благодат, обиталище на Светия Дух – „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15). В нея човечеството разполага с всичко онова, което му е необходимо за спасението и за наследяването на вечен живот в Царството на Отца. Най-важното пък за достигането до тази единствено важна цел е участието в нейния светотайнствен живот – участието в тайнствата на светата Христова Църква.
От тази единствено истинска важност произтича и фактът, че след догматическите – триадологически, христологически и т. н. – спорове най-големите разпри в Църквата не само днес, но и в нейното минало са били свързани с нейната причастна практика: с онова, което Сам Господ е повелил на Своите ученици на Тайната вечеря, когато е казал: „Това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19).
[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]
