Как да постим така, че да не е лицемерно?

Детайли

Прот. Павел Великанов

06 Април 2021

„Постът изкуствено създава напрежение, при което човек или ще се срине, или обратното – ще се устреми нагоре с всичка сила“, казва протойерей Павел Великанов. Трудно ни е дори временно да се откажем от всичко, което преди ни е помагало да се откъснем от проблемите – месни ястия, сериали, социални мрежи и ходене на гости. Нас обаче ни чака среща със самите себе си, а също и възможност да допуснем в живота си Бог.

Докато трае постът, се стремим да станем по-добри, а като свърши - живеем като преди. Може би това е лицемерие?

При светите отци има един чудесен образ: ако сложиш две чаши с вода и всеки ден изливаш и пълниш отново едната, а другата не я пипаш, след месец разликата между двете ще бъде много голяма. Същото се случва с всичко, свързано с ритъма на църковния живот.

Изглежда сякаш след постите е минало времето на някакво много силно напрежение и човек се връща към предишния си ритъм на живот, навици, занимания, които може би не винаги са правилни и близки до идеала. Но все пак нещо остава. Както пише светителят Йоан Златоуст в известното си „Пасхално слово“, Бог и „намерението целува с любов“. Често в живота ни духовното израстване не се случва по линейна схема, по-скоро се движи по спирала. Въртим се в един и същи радиус и от наша гледна точка не се случва нищо съществено, но като наблюдаваме себе си от година на година, забелязваме значими промени.

Неделя Кръстопоклонна

Детайли

Монах Михаил (Хаджиантониу)

04 Април 2021

През третата неделя на Великия пост нашата Църква издига пред нас Христовия кръст, тъй че ако сме се изморили от поста дотук, с неговото явяване да се окуражим за следващите три седмици. Това е все едно някой да върви по планинска пътека, без дървета наоколо, а силното слънце да го изгаря и заслепява. И изтощеният човек внезапно, на средата на пътя, вижда дърво. Изпълнен с радост сяда под него да си отдъхне, и когато си почине достатъчо, с обновени сили тръгва отново по пътя, който му остава да извърви. Тази роля има Честният Кръст в този ден. Отморява хората и ги обновява. Дори самата му поява окуражава уморения и изпълва с надежда отчаяния. Защото, особено през Св. Четиридесетница, изкушенията нарастват и отчаянието се усилва, затова имаме нужда от котва, някъде да се облегнем и утешим.

Как обаче ни утешава Честният Кръст? Някой би казал, че е по-скоро обратното: че Кръстът означава само скръб и нищо друго. Как тогава да разбираме утехата на Кръста?

Днешното евангелско четиво ни показва начина. Сложи Кръста на рамото си и върви по пътя си. „Вземи кръста си и Ме последвай“. И къде е утехата в тези думи? В обяснението, което Христос дава по-надолу. Който погуби душата си заради Мен и Евангелието, той ще я намери обновена; докато· който се остави на прищевките на сърцето си, ще я погуби завинаги.

Любо

Детайли

Ик. Йоан Карамихалев

02 Април 2021

Доцентът от Духовната академия бай Сънчо (така бяха го нарекли тези, на които преподаваше, понеже лекциите му бяха скучни и приспивни) беше решил в края на семестъра да провери готовността на студентите си да излязат на амвона в академичния параклис. На всеки от тях беше дал тема за проповед, която да напише и произнесе.

- Я ти, Любомире, да чуем как си се подготвил! – вдигна той един висок и хилав младеж. – Каква ти беше темата?

- Върху евангелското четиво за Неделя на разслабения.

- Хайде, почвай!

- „Иисус, като го видя да лежи и като узна, че боледува от дълго време, казва му: искаш ли да оздравееш?“ – започна с евангелския текст студентът. – „Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата“ – със слаб, немощен глас Любомир изговори думите на разслабения.

- По-силно, по-силно, викай! – доцентът обичаше проповедите да се произнасят с ясен и силен глас, така че пламъчетата на свещите в параклиса да потреперят.

- Защо да викам? Човекът е болен, сили няма, откъде да го извади тоя глас? – възрази Любомир.

- Ти ли ще ме учиш как се проповядва, бе, алан-коолу? – разгневи се доцентът.

Не за пръв път Любомир ядосваше своя преподавател. Още по време на студентската бригада в помощ на селското стопанство, когато доцентът, който беше командир на бригадата, направи забележка на новоизлюпения тогава студент, че бере ябълки само с една ръка, а в другата държи цигара и по този начин намалява производителността на труда, Любомир му отвърна с цитат от Евангелието, че „лявата ръка не трябва да знае какво прави дясната“.

Отровата „безчувствие“

Детайли

Лимасолски митр. Атанасий

29 Март 2021

Преди да вкусят рая, преди да вкусят светлината, светците познали опитно какво означава тъмнина, мрак, отсъствие на Бога. Тяхната душа изпитвала такова затруднение, болка, агония и нужда, че молитвата им била една и всесърдечна: Боже, просветли моя мрак! Боже, смили се над мене, грешния! Така казвал св. Серафим Саровски: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Така се молили всички светци от дълбочината на сърцето си.

Човек ще се запита: ами ние, които със сигурност сме много по-зле от светците, защо не чувстваме този мрак на нашето битие, и тази агония да подтикне и нас да извикаме към Бога от дъното на душата си: Господи Иисусе Христе, просветли моя мрак!?

Защо не ни притеснява мракът, в който живеем? И не само не ни интересува, дори не го усещаме, а ако го усетим, не искаме да се отделим от него и дори се радваме, че живеем така – далеч от Бога, задоволявайки се с една формална връзка с Него, с едно сухо, интелектуално познание и вяра.

Истината е, че не искаме да се забъркваме много-много с Бога, защото Бог е опасно нещо. Ако Му дадем много права, Той може да поиска да бъдем Негови, а това не е толкова приятно за нас. Съгласни сме да вярваме в Него, но не и да иска да бъдем Негови, не и да иска изключителни права върху нас. Предпочитаме да Го държим на известно разстояние, с мярка да се отнася към нас, без да ни се бърка в живота. Той да си знае мястото, в Неговия ъгъл и да приема от нас това, което Му даваме като наш дълг и да е доволен. В крайна сметка, както често казваме, не е нужно да отидем в центъра на Рая. И едно ъгълче ни стига. Така казваме – и едно ъгълче е добре. Откъде да знаем, че в Рая няма ъгли…

Как да преминем през Великия пост заедно с децата

Детайли

Анна Саприкина

27 Март 2021

„Понякога се изумявам, когато се срещам със случаи, при които децата на много духовни, религиозно образовани хора не познават нито Евангелието, нито църковния живот, нито богослужението… Майката ходи по църкви, при свещеници или по-скоро при попадиите, спазва строго постите, бленува за аскетичен живот и въздържание, а децата растат като религиозни диваци, без да знаят нищо за света, в който се старае да живее родната им майка“ – беше писал протойерей Глеб Каледа.

Сигурна съм, че и на вас се е случвало да общувате с такива многодетни, твърде достойни родители, за които се оказва предизвикателство включването на децата в духовния живот. Как да се направи така, че цялото семейство като „една душа“ да живее църковен живот? За нас, жителите на мегаполиса, откъснати от традициите, това е особено трудна задача. И тази задача наистина не е лека.