Великият покаен канон на св. Андрей Критски с повечерието
- Детайли
- Двери
Малко повечерие с пълния текст на Великия покаен канон на св. Андрей Критски († 740 г.)
Свещеникът: Благословен е нашият Бог всякога, сега и винаги, и во веки веков.
Народът: Амин!
Свещеникът: Слава на Тебе, Боже наш, слава на Тебе!
Молитва към Светия Дух
Царю небесни, Утешителю, Душе на Истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас, и ни очисти от всяка сквернота и спаси, Благий, нашите души.
Четец: Трисвятое
Свещеникът: Защото Твое е царството и силата, и славата…
Народът: Амин!
Четецът: Господи, помилуй (12). Слава… И сега…
Трипсалмие
Трите етапа на духовното развитие на човека
- Детайли
- Прот. Георги Лекас
Детството, юношеството и зрелостта са три различни етапа в духовното развитие на човека.
От духовна гледна точка „дете“ е човек, който поставя себе си в центъра на своя живот. Той проектира нуждите си върху другите, храни се от тяхното признание и възхищение, възприема всичко и всички като средство за самосъхранение и се страхува от самотата повече, отколкото се страхуват децата в тъмното. Фанатизмът е основният симптом на незрялостта на такива хора.
Духовната детинщина е форма на аутизъм. Тя се състои в неспособността да се общува с другия човек, който, бидейки просто продължение на мен самия, всъщност сякаш не съществува, или по-точно казано, съществува само като нещо за еднократна употреба. За всеки, който все още е духовно дете, единственото човешко същество е той самият; всички останали са просто човекоподобни. Така той може да ги пожертва на олтара на своето самосъхранение, без да изпитва угризения, тъй като те не са нищо друго освен необходими средства за утвърждаване на неговото превъзходство над всички други.
Човек навлиза в духовно юношество в момента, в който започне да признава другия за равен на себе си. Откриването на стойността на другия човек обикновено изисква болезненото преживяване на любовта. Влюбеният научава стойността на другия в момента, в който осъзнае, че самият той е нищо без него. За влюбения другият вече не е средство за затвърждаване на неговото надмощие, а равностоен събеседник, който дори може да има власт за живот и смърт над него.
Защо ядем нашия Бог?
- Детайли
- Иля Забежинский
Това е въпрос, който ми задават постоянно:
Какъв е отговорът, ако попитат:
- Но как може да ядете своя Бог?
Какво може да отговориш на това?
- Ами, да. Ядем.
Бих подходил към въпроса от два ъгъла.
Първо, сам Бог ни е казал да постъпваме така.
Той е събрал учениците не в някакво специално сакрално помещение, не за ритуал, а за хранене. Събрал ги е, за да ядат заедно и да се радват заедно. Събрали са се в една обикновена горна стая. Сложили са масата. Обикновена празнична трапеза. И там Той е взел обикновен хляб, разчупил го е и е казал:
- Яжте, това е Моето тяло.
Благословил е най-обикновено вино и е казал:
- Пийте – това е Моята кръв.
И го е раздал на учениците, и те са яли и са пили.
И им е казал да продължат да правят същото.
Те са го направили. И продължават да правят така и до днес.
Патриаршеско и синодално послание по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи
- Детайли
- Св. Синод на БПЦ
На датата десети март институциите на българската държава и нашата общественост отбелязват деня, в който през 1943 г., в най-мрачните часове на Втората световна война, когато изходът ѝ изобщо не е бил ясен, с колективните си усилия нашият народ е спрял депортирането на сънародниците ни от еврейски произход, българските евреи, към нацистките лагери на смъртта.
Ролята на Българската православна църква в това дело никога не е била забравяна и всякога е била подчертавана, особено от еврейската общност, за което сме признателни. Поради това няма нужда, а и не приляга на Църквата да изтъква свои заслуги, още по-малко за това, че в един определен, труден исторически момент е постъпила по единствения възможен за нея начин, а именно - в съзвучие с повеленията на православната вяра.
Да полетим с крилата на молитвата и поста
- Детайли
- Свещеник Красимир Кръстев
Евхаристийният канон (или „анафора“ с другото понятие) е най-важната част на светата литургия. В началото му свещеникът издига ръце и призовава: „Да издигнем сърцата си нагоре!“ Това е ясно напомняне на вярващите, че евхаристийната жертва се принася не на земята, а на небето. Ние трябва да оставим всичко земно и душата ни да полети. В такива моменти си спомням прекрасните думи на св. Йоан Златоуст: „Който се моли и пости, той има две крила, по-леки от вятъра. Той е по-бърз от огъня. Само той може да побеждава бесовските сили, защото няма по-силен от тоя, който искрено се моли и пости“.
В този свят молитвен момент на анафората свещеникът наподобява птица, устремена към небето с двете си разперени крила. И това се отнася за цялата църква, защото свещеникът изобразява събранието на всички верни, които издигат сърцето си нагоре. Трябва да обикнем тези две крила. Те са ни дадени не за да се измъчваме, а за да полетим. Ние, хората, се раждаме без крила, но трябва да направим да ни поникнат. А това не е лесно. Знае го всеки, който се е опитвал да пости сериозно. Започваме вдъхновени от подвига на някой светец, но скоро плътта започва да мърмори, да иска вкусните храни, на които е свикнала. Започва да надига аргументи срещу наложените ѝ ограничения. И ние сме на ръба да намразим поста, да си харесаме някое от многото оправдания, например: „В крайна сметка, по-важно е да си добър и състрадателен към хората, отколкото да се самоизмъчваш. Постът не ми е силна страна, Бог го знае и не ме осъжда“.
